НДСВ - стабилност и възход

“Пропуснатите възможности за общо участие на СДС и НДСВ в управлението на страната след 2001 г. са една от най-големите, фундаментални грешки на българския преход”, казва Аспарух Панов в новата си книга “СДС и НДСВ – героите и жертвите на прехода” на издателство “Изток – Запад”.
Довечера в хотел “Радисън” от 18 часа ще бъде представена тази книга на Аспарух Панов.
Двайсет години авторът на емоционалния политически анализ за тъжното разминаване на НДСВ и СДС на политическата сцена е ангажиран с демократичните промени на обществото ни. Аспарух Панов е бил член на СДС и е отговарял за външната политика и международните отношения между 1991 и 1994 г. Бил е народен представител в 36-то НС и е ръководил българската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, председател на групата за приятелство с германския Бундестаг, вицепрезидент на ПАСЕ, вицепрезидент на либералната група в ПАСЕ, вицепрезидент на Либералния интернационал.
Либерал по душа Аспарух Панов е и кандидат от листата на НДСВ за евродепутат през 2007. От 1998 г. е в германската фондация за либерална политика “Фридрих Науман” и реализира много проекти в България, Македония и страните от Казвказ.
Довечера Аспарух Панов ще представи своя прочит за съдбата на либералните ценности и идеи в България. Очакваме от този разказ и много поуки за бъдещето на либералното в нашата страна.

Представяме ви увода на книгата, написан от самия автор и с негово разрешение.

Емоционален увод

Идеята за един сравнителен политологичен анализ между СДС и НДСВ се върти в главата ми вече от няколко години. Решението обаче, за написване на тази книга взех в нощта на европейските избори на 7 юни 2009 г., когато видях еднаквите, определено успешни, но все пак твърде скромни изборни резултати на НДСВ и Синята коалиция, на които те толкова много се радваха... Ако имах все още някакви колебания, те се изпариха напълно заедно с надеждите на „сините” и „жълтите” на изборите за български парламент един месец по-късно... Трудно може да се каже кой от тях изглеждаше по-жалко в „историческия час” на жълто-синята мъгла, когато заченатият в утробата на НДСВ и по-късно негов разрушител Бойко Борисов се възкачи на премиерския пост със същия „гръм и трясък”, по който го направи и разрушителят на СДС Иван Костов през 1997г. – и двамата, носени на раменете на медийните и политически блюдолизци. Все пак НДСВ изглеждаха някак си по-независими и образно съхранени, дори и вече извън парламента, докато невзрачните 15 депутата на „добрите” от Синята коалиция представляваха най-тягостната гледка след 1989г. Поне за мен.

Тонове мастило се изписаха през годините на тема СДС и НДСВ, милиони глупости се изговориха и водопади от журналистическа помия, завист и дълбока простотия се изляха върху техните създатели и лидери Желю Желев и Симеон Сакскобургготски. Но фактите винаги са по-силни от думите. СДС и НДСВ са двете основни мощни и възторжени национални политически движения и най-важни политически партии на българския преход, на които дължим членството на страната ни в НАТО и ЕС и еднозначното ни преминаване от страната на „злото” на страната на „доброто” в глобалното разделение на света след краха на комунизма. Единствено благодарение на тях успяхме да скочим през последната врата в последния вагон на евроатлантическия влак. Искрено се надявам „накокошинените” наследници на СДС и НДСВ да не откачат този вагон от влаковата композиция...

Тепърва ще се анализира ролята на СДС и НДСВ в българската, регионалната и европейската политика. Тепърва ще се пишат магистърски тези и дисертации по тази противоречива тема, тепърва ще се правят анализи на икономическите, социалните и образователните им програми, политики и резултати, тепърва ще се рисуват портрети на лидерите им, на положителните им герои, на вътрешните им предатели и „злите им гении”. Тепърва ще се дискутират дефектите на „партийното им строителство”, неприкритата неприязън на медиите към тях и ще се спори коя от двете е била „по-лидерската” партия. Ще се връщаме към „зловещите сценарии” на „клиноведи”, агенти на ДС, поръчкови журналисти, „тайнствени икономически лобита”, неизлечими комунисти и обикновени психопати за маргинализирането, обезличаването и унищожаването на СДС и НДСВ. Всичко това е въпрос на време, трябва да се утаи пяната и да се успокоят емоциите. Но някои неща трябва да се кажат днес, и то точно днес, 20 години  след т.н. „нежни революции”, довели до краха на комунизма в Централна и Източна Европа, включително и в България. Трябва да се опише и преосмисли всичко, което се случи – и в началните романтични години, и след вододела на прехода – реставраторският режим на Жан Виденов. Когато в късната есен на 2009 ще отбелязваме 20 годишнината на българската демокрация, би било хубаво да се чуят колкото може повече различни субективни мнения, което най-малкото ще обогати баналния напоследък със своята сервилност към Бойко Борисов политически дебат.

От гледна точка на изминалите 20 години след падането на берлинската стена, фактите в „комунистическата” част на Европа съвсем не са толкова оптимистични, колкото мнозина очакваха. От цялата огромна Съветска империя „се спасиха” само трите мънички прибалтийски държави Литва, Латвия и Естония, а всички останали бивши съветски републики се гърчат все по-болезнено в затягащата се руска примка. Подобна е и ситуацията с бивша Югославия, където до сега успя да се спаси само Словения и частично Хърватска, а всички останали все още не успяват да степенуват националните си приоритети, въздишайки по титовата си младост. На този фон просто изглежда невероятно, че точно ние, точно българите, които искахме да станем 17та съветска република, сме вече от другата страна на бариерата, че успяхме да постигнем всичко това, което сме днес. Въпреки  нестихващия негативен патос, излъчван от истеричните български медии и все по-вулгарно просташките анонимни интернет форуми, въпреки насажданата от различни мутанти на левичарското и популистко националистическо мислене теза за "провала" на българския преход, успехът на страната ни е просто невероятен в сравнение с жалката комунистическа картинка, която представлявахме не само в края на 1989, но дори и в края на 1996г. За ефекта от политическото ни и икономическо освобождаване може вече не само да се мечтае, той може да се види и пипне от всички модерно мислещи и предприемчиви хора в България. И този наистина грандиозен успех има своите конкретни автори – това са основните реформаторски политически сили на прехода СДС и НДСВ и на първо място техните избиратели, както и правителствата и парламентарните мнозинства с тяхното решаващо участие. И то въпреки грешките и пропуските, въпреки липсата на опит и вътрешнопартийна демокрация, независимо от конфликтите на икономически и политически интереси, и невъзможността им да наложат живот по европейските правила. Слабостите обаче, в никакъв случай не омаловажават постигнатото. Членството на България в НАТО и ЕС е истинската оценка за дейността на СДС и НДСВ, а не популистките вопли и крясъци на „политическите лешояди” и новите „активни борци за демокрация”, излюпени вече в уютното топло гнездо на ЕС.

Поставил съм си амбицията в този анализ да бъда целенасочено субективен и емоционално провокативен. Обикновено съм се стремял в публикациите си да съм колкото може по-обективен, езиково „културен” и дипломатичен, като винаги съм се базирал на различните сериозни, недотам сериозни и понякога направо смехотворни политологични, социологични и публицистични материали, на всичките какви ли не, често от тъпи по-тъпи вестникарски, телевизионни и интернет източници. Но вече ми дойде до гуша. Когато човек е на 60, от които 40 години е живял при комунизма, не само че може, но и трябва поне веднъж да се опита да бъде напълно искрен, и публично „да се обърне с гняв назад”, но без да губи самоиронията си и чувството си за хумор. И аз съм се опитал да го направя. Защото емоционалните субективни преживявания на всички нас, които сме се ангажирали политически и сме участвали директно в събитията, в ежедневните усилия към промяната, са изключително важни за оценката на случилото се. Важни са опитът и идеите ни, възторзите и разочарованията ни, които няма да ги намерите нито в анализите на политолозите, нито в статиите на ресорните журналисти. Там има само суха, често манипулирана информация поради не толкова сухи интереси, може би има някои поръчкови интриги и скалъпени компромати, както и типичните за натюрела ни гадни простотии. Но я няма душата на прехода, няма я емоционалната същност на събитията през изминалите бурни години. Доколкото съм информиран, в България се издават над 1000 списания, има над 900 издателства, а за вестниците и кабеларките да на говорим. Какво ли не ни поднасят ежедневно българските медии, но какво ли можем да научим от тях за емоционалната страна на политиката и начина на взимане на политическите решения? На практика нищо, което да запомним.

Обичам да казвам, че имам два живота – до 1989 г. и след това. И въпреки че през първия ми се случиха много прекрасни неща, създадох щастливото си семейство и се родиха децата ни, вторият ми живот е като живот на друга планета. И тук не става дума за словесни клишета, а за нещо много простичко, за разликата да живееш в унизителната несвобода на комунистическата диктатура и да бъдеш свободен човек, гражданин на евроатлантическата цивилизационна общност. Това са наистина две планети, два свята, два мирогледа, наистина два контрастно различни живота за едно кратко човешко битие. В първия си живот се движех в един много ограничен кръг от приятели и близки и единственото ми спасение бе в бягството, възможно най-далеч от всички форми на организиран обществен живот. Не само се самоограничавах, но и системата ме ограничаваше ежедневно, не ме пускаха на Запад, не познавах „широкия свят”, а само си мечтаех за него...

Във втория си живот вече 20 години обикалям България и може би aко не целия свят, то поне Европа. Запознавал съм се и съм говорил лично с десетки, ако не и стотици хиляди прекрасни хора, които наистина искаха и промениха страната ни. Познавам организацията, характера и емоцията на политическия живот не само в България, но и в толкова деликатни и конфликтни региони като Южен Каказ и Западните Балкани. Сигурно съм грешил много, преживял съм и много съмнения и терзания, но във втория си живот съм се учил и продължавам да се уча непрекъснато, като едва сега излизам от крехката тинейджърска възраст. За едно обаче съм напълно сигурен и дълбоко убеден – огромното множество, което бе на Орлов мост през юни 1990, което посрещна възторжено Царя през 1996г. и свали Виденов през 1997, което гласува за СДС през 1990, 1991 и 1997г., и за НДСВ през 2001 и 2005г. са едни и същи хора. Те винаги са очаквали с надежда завръщането на Царя като обединител на демократичните сили на нацията, винаги са търсели общото между СДС и НДСВ, очаквали и са се надявали на съвместните им политически  действия и никога не успяха да разберат защо това не се случва. Голяма част от тях гласува на последните избори за Герб, някои от немай къде, други мислейки си наивно, че Бойко Борисов е човек на Царя и може да събере безотговорно разпиляното наследство на СДС и НДСВ.

Разбира се, през втория си живот съм се срещал и с огромен брой ужасни, меко казано „странни хора” с фанатичен блясък в очите. Наслушал съм се на какви ли не „разбирачи” от последна инстанция, на пътуващи политически проповедници с мазни партийни калимявки и на измислени политикани с манталитет на магистрални девици, но най-вече на несменяеми политолози и социолози, на арогантни и цинични журналисти, мразещи целия свят, дори и себе си, и на „оядени като мисирки” синдикални лидери, с които само смъртта може да ни раздели. Толкова хора са ме поучавали и са ми обяснявали как СДС е измислено и създадено от Андрей Луканов и „стачкуващият светец” Едвин Сугарев ще умре от глад само след няколко часа заради комуниста д-р Желев. Години по-късно същите хора (или техни народопсихологически дубликати) заклеймяваха Едвин Сугарев, че е срещу „великия вожд” Иван Костов и многократно са ме убеждавали, че НДСВ е създадено в Москва и дори са виждали досието на Царя като агент не само на ДС, но и на КГБ. Тук е мястото да споделя и отношението си и към т.н. (също вечни) „интелектуалци” на прехода. Независимо дали са от агентурно-съветническия кръг на президента Първанов или са се подредили в редичка пред телевизионните камери, за да подкрепят Синята коалиция, повечето от тях винаги са ме подлудявали с изражението и поведението си на „восъчни фигури” от паноптикума на българския преход.

На различни места в книгата си ще се опитам да ви убедя, че пропуснатите възможности за общо участие на СДС и НДСВ в управлението на страната след 2001 г. са една от най-големите, фундаментални грешки на българския преход. Те в никакъв случай обаче не се дължат на избирателите, а единствено на лидерите. И то преди всичко на самозабравилите се в своята мегаломания лидери на СДС след 1997 г., които не успяха да преодолеят провинциалните си комплекси при завръщането на Царя в България. Oтказът на СДС да участва в управленска коалиция с НДСВ през 2001 г. потресе не само цяла България, но и европейските ни приятели. Ако ръководството на СДС не бе ангажирано само със собствения си пъп и мислеше за България, а не как да прецака Царя с евтините си булевардни интриги, всичко по-нататък щеше да протече по друг начин. Първо БСП нямаше да спечели президентските избори, второ – имаше всички шансове да загуби и парламентарните през 2005г. Добре все пак че поне Царят донесе със себе си една напълно друга политическа и коалиционна култура и поставяше държавните интереси на първо място, винаги пред партийните... Ще се опитам в книгата си да ви убедя, че Царят се върна, за да работи за България и да бъде обединител на демократичните сили. Просто е потресаващо по какъв изкривен и примитивно провинциален начин се погледна на завръщането на „най-европейския българин” след 50 годишното му изгнание. И то не само от лидерите на СДС, изпаднали в паралитичен шок от сраха си да не загубят мимолетната си слава, а и от придворните им политолози, експерти, анализатори и медийни агенти. Какви психопатични теории се развиха след зашеметяващата победа на НДСВ за „края на политическото”, за „инсталирането на Симеон като чумен бацил в българската политическа система», за „паралелната политическа реалност” и за какво ли още не. След като СДС се самодекларира, разбира се без да пита избирателите си, като противник на НДСВ, Царят трябваше да търси други решения, за да бъде осигурено членството на страната ни в НАТО и ЕС. И той ги намери, и ги приложи повече от успешно. Каквото и да костваше това и лично на него, и на НДСВ, а колкото и да е странно за някои, преди всичко на СДС. Никога не съм разбирал този перверзен подход на типичните българска всезнайковци да търсят измислени различия и да противопоставят помежду им лидери и политически сили, след като приликите между тях са очевидни и те просто са създадени, за да работят заедно...

Трябваше да минат осем години след 2001, за да започнат сините да разбират смисъла на коалиционната политика. През 2009 СДС и ДСБ не само вече не отказваха на ГЕРБ, а му се предлагаха по всички възможни и невъзможни начини. Със съставянето на еднопартийното си правителство обаче, Бойко Борисов ги изрита като махленско куче, въртящо се около трапезата на победителите. Участието на сините в общо парламентарно мнозинство с Волен Сидеров и Яне Янев е най-голямото политическо унижение на СДС от създаването му през 1989г. Като стар заклет седесар от времето, когато и „Иван Костов го нямаше даже”, съм убеден, че избирателите наказаха СДС и НДСВ на последните избори основно за неспособността им да покажат, че искат да работят и управляват заедно. Агресивната и необмислена негативна кампания на сините срещу НДСВ и станалата вече пословична нерешителност на жълтите да посочат с кого биха се коалирали след изборите, вбесиха за пореден път общия им автентичен антикомунистически електорат и го насочиха към ГЕРБ.

Искрено се надявам очакваните дискусии около 20 годишнината от краха на комунизма в Централна и Източна Европа и най-вече около историята на българския преход да преминат в европейски дух, да са насочени към бъдещето, а не към миналото, да са далеч от изконния български провинциализъм и най-вече да не са дирижирани от министрите Божидар Димитров и Вежди Рашидов. Надявам се, но се страхувам. Страхувам се, че отново ще се повтори познатата ни до болка картинка, описана прекрасно от страхотния Атанас Славов: „Няма такава държава, няма такава нация, няма такъв народ! Просто – един външен клозет от времето на Възраждането, и всички са си навряли главите край вонящата дупка на свидното минало. Единствено краката им стърчат навънка, само че обути в непрани домашни вълнени чорапи.”  
Едва ли Атанас Славов и чешкият художник Давид Черни, представил по подобен начин страната ни в Брюксел, се познават лично. Но е повече от очевидно, че е крайно време да модернизираме и разкрепостим ако не друго, то поне дискусионната си култура.

В заключение на емоционалния ми предговор искам още веднъж да подчертая, че текстът, който предлагам на вашето внимание, е целенасочено твърде субективен, но е напълно искрен. Той се базира на две основни изходни твърдения, които обобщават личните ми възгледи за прехода и за мен имат силата на политически аксиоми:

1.    Абсолютно всичко положително през последните 20 години е направено от СДС и НДСВ, самостоятелно или от коалиции с тяхното основно участие. Ако говорим за коалиционен партньор и на СДС, и на НДСВ в постигането на пълноправното ни членство в НАТО и ЕС, това е (единствено) ДПС, въпреки нелепите опити на новото парламентарно мнозинство за неговото тотално демонизиране. Повечето от най-важните за страната закони и политически решения бяха приети през 1991-92 г. от парламентарното мнозинство на СДС и ДПС и през 2001-2005г. от мнозинството и правителството на НДСВ и ДПС.

2.    Забавянето на прехода и цялостната политическа съпротива срещу върховенството на закона и „живота по европейските правила” се дължат основно на БСП. Социалистите се съхраниха през годините като голяма и добре организирана политическа партия. Нейните изборни резултати и цялостно политическо поведение са оказвали винаги огромно (негативно) влияние върху политиката на другите основни играчи – и на СДС, и на НДСВ, и в особено голяма степен на ДПС. Така че един сравнителен анализ на ролята на СДС и НДСВ е невъзможен без отчитане и на фактора БСП. Затова още тук, в предговора се чувствам задължен да споделя моето становище за нейната политика. Самостоятелните правителства на социалистите (на Андрей Луканов и Жан Виденов) са тотален провал и трябва да се изучават подробно от бъдещите политолози, за да не се повторят никога. Тези правителства са класическа демонстрация на пълна управленска и интелектуална немощ и неспособност (и нежелание) да се управлява в демократични условия... Колкото до участието на БСП в коалиционните правителства на Димитър Попов, Любен Беров и Сергей Станишев, те ще бъдат обект на специален анализ по време на изложението. На пръв поглед днес БСП е много променена и „социалдемократизирана”, член е на семейството на европейските социалисти, има активни депутати в Европейския парламент. За съжаление на всички ни обаче, промяната е повърхностна и то все още само в рамките на един тънък управленски слой. В провинцията, особено в по-малките населени места, БСП е застинала някъде в 70-те години на „развития социализъм”, червените „олигарси” си разиграват коня, а партийните секретари продължават да кадруват и да манипулират обикновения човешки живот. Разбира се, след като се възползваха по всички възможни (законни и незаконни начини) от реституцията и приватизацията.

Поради показно субективния характер на предлаганото изследване, нямам намерение да влизам в директен спор с никого. Книгата ми е лична изповед и затова няма да използвам общоприетия подход на цитиране и обсъждане на различни публикации, които подкрепят или отхвърлят основната ми теза. Това в никакъв случай не означава, че в разсъжденията си не съм имал предвид основните анализи, посветени на прехода. Напротив, познавам в детайли книгите, публицистичните изяви и интервютата на основни политически фигури на СДС като Желю Желев, Мишо Неделчев, Петко Симеонов, Димитър Луджев, Филип Димитров, Александър Йорданов, Едвин Сугарев, Светослав Малинов, Иван Костов и на НДСВ като Симеон Сакскобургготски, Николай Василев, Меглена Кунева, Даниел Вълчев, Станимир Илчев, Огнян Герджиков, Борислав Цеков, Минчо Спасов, Соломон Паси, Милен Велчев. Занимавал съм се специално и с анализите на Евгений Дайнов, Иван Кръстев, Огнян Минчев, Андрей Райчев, Красен Станчев, Антоний Гълъбов, Георги Фотев, Михаил Константинов, Антоний Тодоров, Антонина Желязкова, Евгения Иванова, Димитър Аврамов, Стефан Гамизов. Между хилядите „крякащи” журналисти съм си намерил няколко със склонност към сериозната политическа публицистика и задълбочени аналитични изследвания и не  пропускам никога техните изяви – Любослава Русева, Веселина Седларска, Явор Дачков, Петър Волгин, Ива Николова, Алексения Димитрова, Велислава Дърева, Иво Инджев, Копринка Червенкова, Христо Христов. Всички изброени толкова различни личности индиректно са ме мотивирали за написването на книгата. Разбира се, всеки от тях по много различен начин. Повечето от тях непрекъснато ме вбесяваха с възгледите си и просто ме настървяваха към писане, но все пак между тях има и няколко човека, които са ми и съмишленици, което ме кара да не се чувствам съвсем като изгонен от глутницата вълк единак.

Тъй като все пак не може в една книга да няма нито един цитат, реших тук и там да цитирам единствено известния като „американецът от Сливен” писател-дисидент Атанас Славов, защото много го харесвам и съм негов дългогодишен почитател. Цитатите са от философските фрагменти на автора „Слънцето, ах вижте слънцето със костюма на квадрати”, композирани във „Виенското кафене” в центъра на Сливен между ноември 2008 и март 2009 г. Те тепърва ще бъдат публикувани, но вече са „раздадени на ръка” на приятели, към които и аз имам честта да бъда причислен.